Топъл и слънчев съботен следобед е. Празнуваме първа пролет и празника на града. Навсякъде е гъмжило. След дълги обиколки с децата из лунапарк, пълзим по главната улица и решаваме, че ще им купим сладолед. Нареждаме се на почти обезкуражаваща опашка и започваме да медитираме, докато ни дойде реда.

По някое време към мен проближава момиче, вероятно студентка – червена накъдрена коса, средно дълга, подстригана някак асиметрично, кариран панталон, бавен поглед … и с още по-бавен глас се обръща към мен:

„Може ли да ми дадете 15 ст., защото не ми стигат да си купя сладолед?“

Прозвуча ми твърде странно, почти машинално отговорих отрицателно и се върнах към предишното си упражнение – чакане да ми дойде реда. Студентката направи същото и застана зас нас.

Времето в такива случай тече съвсем монотонно. Освен ако не се намери някой да ти го разнообрази.

Докато бях заета да си мисля защо това момиче е останало почти без стотинка и защо по дяволите след като е установило този факт, решава че ще си купи сладолед, въпросното момиче заговори по телефона си. Заобяснява, че се е наредила на опашка за сладолед и уточни мястото. Реших, че очаква подкрепление. Незнам какво са й казали отсреща, но тя избухна в сълзи и извика „Ама защо ми говориш така сега?Ама как можеш да ми говориш такива неща?“ и разговора приключи.

Без да се усети, нашата героиня, беше застанала встрани от опашката и докато явно нещо й се въртеше в главицата, препречваше свободното движение по тротоара. Мъж с детска количка се опита любезно да я прикани да направи място. След третата подкана, тя разбра какво се очаква от нея и се върна в опашката.

Последваха минути на затишие, след които се чу звън на монети по земята и наоколо се затъркаляха дребни стотинки. Момичето се зае да пълзи насред опашката и да събира разпиляното. Завря се под монтираните маси и с пълзене стигна зад машината за сладолед. Когато се нареди отново на опашката, тържествуващо обяви „Намерих си 20 стотинки!“. После тона стана назидателен „Защото Господ ме обича!“.

Не след дълго се появи и момче. Явно събеседника от телефонния разговор и бавно….ама още по-бавно и от нея заговори: „Ааааййййдееее иииидваааай, чееее стааанаааа еееднаааа раабооотааа.“

На момичето му трябваха само няколко думи, в които да се оправдае, че чака за сладолед и гнева му набра скорост, за да се изсипе върху нас. Словесната тирада включваше обяснение как са й били отказани 15 стотинки, защото „Хората са кучки!“. Но тя си намерила 20 стотинки, защото Господ я обича. Последното беше повторено за усилване на ефекта. Тирадата продължи с гневно предположение, че ако на нейно място била някоя врачуваща циганка, ние „хората кучки“, сме щели благодарящи и усмихнати да й дадем 2 лева…..Горе-долу в такъв дух студентката държа пламенна реч насред опашката, а камъните в моята градина, оставих без отговор.

Замислих се как да реагирам адекватно. По всичко си личеше, че момичето или се е напушило празнично, или се е надрусало, или Бог знае какво. Но понеже Той явно обичаше нея, мен ме остави да гадая…

Точно два дни по-късно, аз стоя на спирка близо до студентските общежития и чакам автобус. Упражнението с чакането не е от приятните, а от задължителните. И поради тази причина се заемам с някакви мисли, които да отклонят усещането за чакане. Тъкмо прехвърлям в главата си нещата, които трябва да направя, когато някакъв много познат образ ми се набива на очи. Нищо не ми хрумва и продължавам с мислите……Образът наближава, започва да ми се струва все по-познат – червена накъдрена коса, средно дълга, постригана някак асимертично……кариран панталон……Дочувам и гласът……Тогава вече се сещам за случката преди два дни. А гласът продължава да се извисява, докато до мен достигат част от думите „….ама нямам никакви пари. Трябва да взема 3 лева назаем…“.

Мдааа, студенстски лайфстайл. Живота се ситуира в едно голямо студенстско общежитие, което не е просто сграда, а начин на живот.