Фосилна треска или пътуване до Тетиския океан

Фосили на мида и охлюв от колекцията ми

  Спомням си първия път, когато брат ми донесе фосил на мида (снимката горе), изровен по време на игра с приятели. Бях дете и си помислих, че голямата каменната мида е дело на заговор, с цел да ме заблуди, че някога мястото където живеем е било дъно на море. Всяко дете мечтае да блесне с някаква невероятна история и често, за да докаже истинността й прибягва до хитрости. Затова реших, че историята с мидата е именно такава. “Съвършената“ обработка на камъка не беше в състояние да ме „заблуди“. Докато все пак проумях, че колкото и невероятно да звучеше, наистина съществуват каменни раковини. Разбира се, като всяка истинска тайфа, момчетата пазеха в тайна от момичетата (пък били те и роднини) своите скришни местенца. По-късно се оказа, че тези места трудно могат да бъдат скрити, особено ако знаеш какво търсиш и най-вече ако фосилите се търкалят в краката ти.

  Ако бях видяла всичко това в музей, сигурно едва ли щях да се запаля. Музеите (или поне много от тях) имат невероятната способност да превръщат историята в скучна сбирка от предмети, застинали в стъклени витрини, заточени там след мъчително откъсване от средата в която са открити. Покрай тях висят многоезични надписи, в които се взираш чудейки се в какъв ред да ги четеш. Изобщо, отнето ти е преживяването на откривателството. И си плащаш, за да влезеш в един стерилен и подреден къс от действителността, понякога нагоден към представите на своите създатели.

  В никакъв случай не омаловажам мястото на музеите в културната ни среда. Дори обичам да отделям от времето си и да навлизам в нови за мен светове чрез тях. Така стигнах до музея по палеонтология, за да разбера повече за своите находки. Прилежно извадих молив и лист и си записах имената на няколко от тях, които бяха досущ като моите. Една от мидите беше Linotrigonia ornatus (d’Orbigny), един от охлювите Conotomaria dupiniana, а коралите бяха наречени единични. Останалите не успях да разпозная. Организаторът ме изуми като ми каза, че не се плаща за вход (а аз бях решила да си платя и за беседа). Въпреки това най-любезно задоволяваше любопитството ми. Препоръчвам ви при възможност и интерес да го посетите. Макар и да е леко комплицирано синхронизирането на свободното време с работното на музея. Аз лично звънях предварително на телефона даден в сайта. 

 Но ако мечтаеш да се въплътиш в кожата на един истински Индиана Джоунс, вероятно няма да се насочиш първо към музей. Тръпката на откривател те разтриса като треска по пътя към откритието. Не за злато, не за заровени съкровища….а в случая фосилна. Моята се разгоря до там, че бях готова да открия и динозавър, но си дадох сметка, че едва ли е имал работа в морския геологически пласт.

Фосили на единични корали, миди и охлюви от колекцията ми

  Докато измъквам фосилите от калта и се опитвам да се върна във времето, когато не са били от камък, а са обитавали вероятно съществувалия Тетиски океан или може би оттеглилото се през плиоцена Сарматско море, или пък наричаното някъде Виенско море от неогена, се питам дали наистина е проклятие да се превърнеш в камък. Спомних си вълшебните приказки, в които злите магьосници  обезвреждат добрите герои като ги вкаменяват. Но явно не всяко вкаменяване е проклятие или е такова само в приказките. От онези епохи едва ли би оцеляло каквото и да било, освен във вид на камък. След като си дадох сметка за това се почувствах истински нищожна след несложната за правене прогноза какво ще остане от мен в близките 100 г. Ако бях египетски цар или китайски мандарин, вероятно щяха да ме балсамират по сухия (египетски) или мокрия (китайски) метод и „присъствието“ ми на земята щеше да се удължи с някое и друго хилядолетие. Но това отново не изглеждаше надеждно ако погледнеш към времето от перспективата на милионите години съществуване…Изведнъж се почувствах откривател на най-надеждния метод за запазване на човешкото тяло за вечни времена - фосилизирането. Нали според египтяните запазването на тялото е условие за прераждане…

  Къде ме отведе пътуването до дъното на Тетиския океaн или може би Сарматско море? Отплеснах се…Пазителите на тайните на вечния живот ще ми се изсмеят и ще ме насочат към Небесното царство, а аз бях тръгнала към дъното на океана.

 

Части от черупките на големи седефени миди

  Оказа се, че никак не е лесно да го намеря из геологическите периоди. А желанието ми да определя възрастта на намерените фосили, в буквалния и преносен смисъл чукна на камък.

  Спирам до тук с предположенията. Ако някой може да помогне за определянето на периода, в който са живяли тези вкаменени днес същества или морето/океана, който са обитавали, ще бъда истински благодарна и щастлива.