„Хората са кучки!“

Топъл и слънчев съботен следобед е. Празнуваме първа пролет и празника на града. Навсякъде е гъмжило. След дълги обиколки с децата из лунапарк, пълзим по главната улица и решаваме, че ще им купим сладолед. Нареждаме се на почти обезкуражаваща опашка и започваме да медитираме, докато ни дойде реда.

По някое време към мен проближава момиче, вероятно студентка – червена накъдрена коса, средно дълга, подстригана някак асиметрично, кариран панталон, бавен поглед … и с още по-бавен глас се обръща към мен:

„Може ли да ми дадете 15 ст., защото не ми стигат да си купя сладолед?“

Прозвуча ми твърде странно, почти машинално отговорих отрицателно и се върнах към предишното си упражнение – чакане да ми дойде реда. Студентката направи същото и застана зас нас.

Времето в такива случай тече съвсем монотонно. Освен ако не се намери някой да ти го разнообрази.

Докато бях заета да си мисля защо това момиче е останало почти без стотинка и защо по дяволите след като е установило този факт, решава че ще си купи сладолед, въпросното момиче заговори по телефона си. Заобяснява, че се е наредила на опашка за сладолед и уточни мястото. Реших, че очаква подкрепление. Незнам какво са й казали отсреща, но тя избухна в сълзи и извика „Ама защо ми говориш така сега?Ама как можеш да ми говориш такива неща?“ и разговора приключи.

Без да се усети, нашата героиня, беше застанала встрани от опашката и докато явно нещо й се въртеше в главицата, препречваше свободното движение по тротоара. Мъж с детска количка се опита любезно да я прикани да направи място. След третата подкана, тя разбра какво се очаква от нея и се върна в опашката.

Последваха минути на затишие, след които се чу звън на монети по земята и наоколо се затъркаляха дребни стотинки. Момичето се зае да пълзи насред опашката и да събира разпиляното. Завря се под монтираните маси и с пълзене стигна зад машината за сладолед. Когато се нареди отново на опашката, тържествуващо обяви „Намерих си 20 стотинки!“. После тона стана назидателен „Защото Господ ме обича!“.

Не след дълго се появи и момче. Явно събеседника от телефонния разговор и бавно….ама още по-бавно и от нея заговори: „Ааааййййдееее иииидваааай, чееее стааанаааа еееднаааа раабооотааа.“

На момичето му трябваха само няколко думи, в които да се оправдае, че чака за сладолед и гнева му набра скорост, за да се изсипе върху нас. Словесната тирада включваше обяснение как са й били отказани 15 стотинки, защото „Хората са кучки!“. Но тя си намерила 20 стотинки, защото Господ я обича. Последното беше повторено за усилване на ефекта. Тирадата продължи с гневно предположение, че ако на нейно място била някоя врачуваща циганка, ние „хората кучки“, сме щели благодарящи и усмихнати да й дадем 2 лева…..Горе-долу в такъв дух студентката държа пламенна реч насред опашката, а камъните в моята градина, оставих без отговор.

Замислих се как да реагирам адекватно. По всичко си личеше, че момичето или се е напушило празнично, или се е надрусало, или Бог знае какво. Но понеже Той явно обичаше нея, мен ме остави да гадая…

Точно два дни по-късно, аз стоя на спирка близо до студентските общежития и чакам автобус. Упражнението с чакането не е от приятните, а от задължителните. И поради тази причина се заемам с някакви мисли, които да отклонят усещането за чакане. Тъкмо прехвърлям в главата си нещата, които трябва да направя, когато някакъв много познат образ ми се набива на очи. Нищо не ми хрумва и продължавам с мислите……Образът наближава, започва да ми се струва все по-познат – червена накъдрена коса, средно дълга, постригана някак асимертично……кариран панталон……Дочувам и гласът……Тогава вече се сещам за случката преди два дни. А гласът продължава да се извисява, докато до мен достигат част от думите „….ама нямам никакви пари. Трябва да взема 3 лева назаем…“.

Мдааа, студенстски лайфстайл. Живота се ситуира в едно голямо студенстско общежитие, което не е просто сграда, а начин на живот.

11 Коментари

  1. Също като птичка Божия, случайно попаднала в света на човеците. 🙂
    Но може да е стратегия на живота. В такъв случай не знам как такава стратегия би изглеждала, приложена към отговорностите в света извън студентството. Очаква я една голяма изненада в много скоро време.

    Отговор

  2. Posted by valshebna on март 28, 2008 at 8:20 am

    @razmisli Като се замислих, и аз имах колеги с такова мислене и поведение. Разбира се, взетите назаем пари никога не се връщаха.Обикновено искаха дребни суми и „забравяха“ че са ги взели. Същото се отнасяше за записките, лекциите, книгите.
    Мисля си, че при някои това се случва предимно в студентските години, но при други си остава стил на живот.

    Отговор

  3. Posted by Geo on март 28, 2008 at 3:41 pm

    Прекрасно разказче!Поздравления!Накара ме да си го представя много ярко и на живо!

    Отговор

  4. Posted by Geo on март 28, 2008 at 3:42 pm

    Имаше един филм на времето-„За няколко долара повече…“уестърн беше.
    Тази случка етюд бих я нарекъл“ За 20 стотинки повече…“

    Отговор

  5. Posted by valshebna on март 29, 2008 at 11:30 pm

    @Geo Благодаря! Подсещаш ме да гледам филма пак. Имена като Клинт Истууд и Енио Мориконе са го направили класика.
    Колкото до стотинките….добре че някои сме разсеяни, забравяме, губим, изпускаме. Така има място и за „нещотърсачи“. Ако се сещате за Пипи Дългото Чорапче, което предложи на приятелите си да станат „нещотърсачи“. Щом има нещотърсачи, трябва да има и нещозагубвачи….на които да разчитат 😉

    Отговор

  6. 🙂 нещозагубвачи е много добро 🙂 И аз си представих картинно случката и се чудя как ли бих реагирала на твое място … Сигурно бих си замълчала, ама вътрешно щях да си каканижа. Аз имах една страхотна тетрадка по езикова култура, мои записки, но момичето така и не ми я върна, колкото и да държах на това. Много ме беше яд! Тва няма нищо с поста ти, разбира се 🙂 Питай ме що го казвам … сигурно, щото съм блонде, айде до другия път, че да не изтърся още нещо 😉

    Отговор

  7. @deni4ero, с думите си потвърждаваш, че много хора цял живот поддържат лайфстайл на непораснали деца. Отнасят се свойски с околните и още по-свойски си пожелават и присвояват нещата които им харесат. Очакват от останалите да удовлетворяват прищявките им и усърдно ги утешават когато се окажат техни жертви. Много трогателно. 🙂
    А за блондетата цвета на косата понякога е заблуда, някои брюнетки всъщност сме блондета под прикритие. Остава само да се изруся 😉

    Отговор

  8. разкри ме 😀 въпреки че май-май хич не е прикритие при мене 😀

    Отговор

  9. Posted by Albena on юли 9, 2008 at 4:50 pm

    На това „нахално маце“ просто ще му обърна гръб. Не чаткам български и точка.

    Отговор

  10. Posted by spifo on юли 9, 2008 at 9:11 pm

    Има ги такива „вечни тийнеджъри“ който живеят за утрешната бира, забравяйки вчерашните проблеми.
    Еволюцията не е насилствен процес.

    Отговор

  11. Posted by valshebna on юли 9, 2008 at 10:31 pm

    @ Albena, @ spifo, добре дошли!
    @ Albena, не ми беше хрумвало да спра да разбирам български в удобен момент :-), но е добра идея.
    @ spifo, изключително точно! Хареса ми 🙂

    Отговор

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: