Преди да оживея и след това

 

Значииии, аз не съм породиста кобила. Нямам нищо общо с Кобилкина, освен пола. Не уча хората как да развиват сексуалния си потенциал, не споделям мъдри мисли за отношенията между мъжете и жените. Тегля си каруцата ката ден като редова кобила, яхат ме. Няма време за почивка. Всъщност един ден в седмицата, в който да включа пералнята, да мина с прахосмукачката, да сготвя, да измия, да подредя, да си почина ако остане време. И тая работа няма свършване. Сипват ми по малко фураж и сено в хранилката, вода в кофата, поизчеткат ме и ме впрягат.

Щях да си тегля каруцата „докато смъртта ни раздели“, ако един ден не се случи така, че тряваше да отида на доктор. Общо взето съм здрав кон, ама нещо не ми беше наред. Докторът ме прегледа и мрачно изрече една нечувана и непозната диагноза. Каза, че трябва да ме приемат в болница.

Като всяка съвременна кобила в глобалното село, и аз се разрових в нета, та изчетох де що имаше материал. И от цялата работа разбрах, че това дето ме е сполетяло, може да е вследствие на  нелечимо заболяване. Дет се вика, няма спасение.

И като се почнаха едни изследвания, едно лежане в болница, едно дупчене, едно наливане с литри медикаменти…  видях се как гушвам букета. Беше един такъв огромен, направо ме затисна. То че ще се мре, никой не оспорва. Ама като започне да цъка часовника на обратно и като видиш как се стопяваш и губиш, изведнъж разбираш, че всичко в живота е суета: бързането за работа, развалената прическа, изтървания сериал, намалената цена на зарзавата в Кауфланд, промоцията на летни рокли, непростряното пране, рекламираният омекотител, книгата на Кобилкина за щастието, новото гадже на Николета Лозанова, някакво talk show, почивка на Халкидики, карнавалът във Венеция …

Вместо това мрачната болница, сивите чаршафи, застоелия въздух с мирис на посткомунистически музей, олющената мазилка, вехтия балатум, чиниите от алпака, в които плахо се показва определеният ти порцион, железният креват с изтърбушена пружина, санитарният възел с над 40 годишна мозайка и напукан фаянс, покрит от ръждиво оцветен котлен камък….

Изведнъж усещаш, че си се озовал в приказките за горната и долната земя. По-скоро директно в долната земя. Обаче не се появява змей, ами се бориш с нещо невидимо. Лежиш часове под система, обръщаш се само да те убодат. Иска ти се да си герой във вълшебна приказка, ама не се появява никой да те упъти как да се измъкнеш, да ти даде вълшебна ябълка или да ти каже къде е скрита стълбата към горната земя….

Има един период, когато не знаеш какво ще се случи. Перспективата да водиш непълноценен живот без да можеш да теглиш каручката, па макар и по нагорнището, е плашеща. В глобалното село има много коне, които са споделили как са попаднали в долната земя. И като четеш, разбираш, че кобилешкия живот не винаги е такъв, какъвто си го представяш. Колкото и да визуализираш, да пишеш желания по новолуние, да си повтаряш позитивните мантри… все в един случай се оказва, че от теб не зависи много, или даже нищо….

Конският Бог ще да е бил милостив към мен, защото оживях. И то в пълния капацитет на кобилешкия си живот. Върнах се към каручката, фуража и ведрото с вода, другите коне в конюшната и селския мегдан с дюкянчетата с промоции. Глобалният селският живот обаче ми изглеждаше различен.

Когато си получил втори шанс (щото някои не го получават), тогава вместо да се каниш от утре да не се товариш много и да мислиш за конската си кожа, на всяка крачка се хващаш, че по навик кривваш от самосъхранението към пренебрегването си. Ако можеше да се установиш в златната среда, щеше да добре. Аз няма как да залитна в онази крайност да мисля само за издухването на косата, цвета на чантата, височината на токчетата, часът за маникюр, кремът против бръчки, подмладяващите продукти, антицелулитните процедури и т.н., това е ясно.

Ама стига съм била проста кобилка, викам си, я да се лъсна, да тръсна грива, да тропна с копито.

Стига с тоя ярем, с това теглене.

Не ми е кауза да съм Кобилкина, много е някакси комерсиално. Иначе мога да давам акъл, много мога да давам.

Но пък щом е дарен този живот, той има някакъв смисъл. „Даром получихте, даром давайте.“

Така че нека да пренебрегнем комерса и неговата крайност: налудничавото празнодействие и да осмислим живота (своя и на другите) с малки жестове, разумни каузи, уважаване на ценностите.

Дивият кон, дет се вика жиее в общества, наречени табуни.

А ние, питомните, сме се затворили в клетките си, сложили сме капаците на очите и хич не ни дреме.

Е, хайде най-сетне да помислим за нещо по-добро.

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: